Нявга, много, много отдавна, според както разказват старите хора, Дявола имал равна сила с Бога. Веднъж двамата се разговаряли и ненадей¬но се отворило дума за това как може да се направи земята.
- За много неща те бива - признал Дявола, - ала да сътвориш земна твърд не можеш.
- Не вярваш в Божията сила? - попитал с укор в гласа Господ.
- Не вярвам! - потвърдил Дявола.
- Стани и върви там - рекъл му тогава Бог, - гдето се бият моретата! Грабни, та донеси от морската пяна!
Дявола станал, отишъл и донесъл от пяната.
Взел я Бог в могъщите си шепи, натопил я във вода и от получената смес овалял в своите животворящи длани една пита. Хвърлил я той в безкрая, а питата станала на земя.
Отначало земята била голяма като тепсия, сетне колкото харман, в средата на който Господ Бог посадил орех. Вързал о него той една златна люлка и почнал да се люлее. По едно време заспал.
- Сега е моментът да го погубя - рекъл си Дявола. Промъкнал се той дебнешком, откачил люлката заедно с Бога в нея и тръгнал към края на земята. Там Сатаната бил намислил да хвърли Господ във водата и да го удави.
Ала земята се била дотолкова разраснала, че нямала край. Опитвал се Дявола да го намери, ха тук - ха там, но краят не се виждал.
